Седнал е тои, писателят, краи огнището, сложил е вътре, за да сгрее читателите, вместо дърва – мастило, и мирно, и кротко, и упоително ни въвежда в онова полско село в Северозапада, носещо името Владимирово, а преди това – Люта. Където и да ни отведе – и в „Махалата на совите” (заглавието на неговия предишен сборник с разкази), и при чешмичката, която едва-едва църцори, но пък не спира да утолява жаждата, че дори и в Прага да ни отведе, винаги усещаме топлината, която излъчва писането му, добротата, с която то ни залива и ни кара да му вярваме, да сме на негова страна, да го следваме и в устата да го гледаме.

С „Лютенски разкази” Горан Атанасов показва, че вече се е превърнал в голям разказвач, с достатъчно опит зад гърба си; че знае как да ни хване за ръка и да ни поведе – накъдето трябва. А това „накъдето трябва“ е в онези човешки взаимоотношения, които са не настървени, агресивни, злобни, а са тихи, кротки, хрисими. Благодатни. Тъкмо такова е неговото разказване – даряващо благост, създаващо благост, излъчващо благост. Едно разказване, след което – вече чули го и попили го, ставаме по-добри, по-автентични, по-човечни. Повече хора...

А това е целта на всеки писател, на всеки истински писател. Цел, която Горан Атанасов в „Лютенски разкази” успешно изпълва и преизпълва...“

Митко Новков

Разказите на Горан Атанасов свързват по удивителен начин литературата и физиката. Защото в тях има силна топлопроводимост. Те стоплят с автентичното си човешко време и понеже от топлото телата се разширяват, читателите на тази книга ще пораснат до небето. Сигурна съм, че и оттам се вижда колко ярка светлина има в голямата северозападна тъга.

Иорданка Белева