Макар и съставена от отделни статии, книгата „Любов и отечество. Изследвания върху българската възрожденска литература и култура“ изгражда цялостно (монографично) „вътрешно пространство“, където литературата е мислена като пълноценната философия на българското битие в историята, на българското „влизане“ в модерната история през епохата на Възраждането.

Самото Възраждане е мислено като българското „осево време“ (Аchsenzeit) в ножицата между автохтонните „вертикални“ наследства (фолклора, дълбоката колективна памет) и външните „хоризонтални“ въздействия – класическата модерност на ХVІІІ и ХІХ век; но още повече типологичните съответствия между тях. Книгата предлага по-скоро едри сравнителни типологии между литературата и културата на Българското възраждане и някои външни, по-близки или по-далечни контексти: Гърция, Германия, Франция, Америка.

Изследват се механизмите, чрез които литературата като националноидеологически „метаразказ“ произвежда колективното (монументално) битие във вид на символна, собствено идеологическа „сянка“ на историята. Макар да се борави основно с класически творби и имена от канона на епохата, към тях са търсени инфраканонични ракурси, разкриващи непривични значения – „ниските“ измерения на „високото“.