Едно изречение, мацнато с маркер на входа на блока, предизвиква неочакван обрат в живота на примерен гражданин. Проследяването от частен детектив на младата му и красива съпруга потвърждава най-мрачните му кошмари. Изправен пред перспективата за развод, при който би загубил огромна сума пари, той решава да я убие. Планът за прикриване на следите минава през още два трупа...

Владо – лошото момче на квартала, излиза от затвора с твърдото намерение да стане нов човек. Започва работа, търпи гаврата на шефа си, влюбва се. Обаче... Другари от пандиза успяват да го убедят за последен удар. За много пари.

Отмъкнатите милиони раздвижват както полицията, така и престъпния свят. Започва надпревара кой ще стигне пръв до обирджиите. Две убийства трасират пътя към човека, у когото са парите. Момичето на Владо е отвлечено. Младежът отива да занесе откупа и...

Пътищата на примерния гражданин, отнел вече живота на две невинни човешки създания, и лошото момче се кръстосват...

Откъс

Моята история? Абе, ти луд ли си?... Как да ти разкажа? Кой си ти, бе? Навлек... Трябва майките ни да са ни разменяли бибероните, докато пушат отегчени в градинката на църквата „Света Троица“, да си бил с мене още от детската ясла, да сме се учели да четем от един буквар със залепени рамене на тесния чин... Да сме изпушили цигарите на поне една „лафка“, да сме изпили един камион бира или да сме чукали заедно за сефте дащната кака, която рано или късно се случва на всеки хлапак някъде във втората половина на пубертета... И поне пет пъти да си ял бой заради скандал, който аз съм започнал... Накратко: да си израснал заедно с мене западно от „Константин Величков“ в бетонната прерия, известна някога като „Коньовица“...

Журналяга... Че и писател! Айде, къш! Трябва да разбера кой му е подпалил опашката и го е пратил при мене. И да го скинжувам... Абе, луди хора...

Тръгна си. Ама не се обиди. Какво ли си вика: „Ще ми пропееш ти, ще ми се разкиснеш на рамото и ще стане на моята“. Има да чакаш, тюфлек!

Обаче... Нещо раздвижи в мене, наистина ме разкисна. Какво пък – може никой да не ме е популяризирал пред него. Аз съм си лично магаре тук. Всички ме знаят, израснал съм пред очите им, дънил съм се и съм се изправял и съм бил в устата на квартала десетки пъти. Знаем се, старите съкварталци останахме малко, залети от нашествието на пришълците в новите панелни блокове. И сега съм сигурен, че поне веднъж седмично в някоя от кръчмите ми дъвчат кокалите и се обзалагат, че до година-две ще се издъня и ще вляза отново на топло.

Понякога и аз изтръпвам, усещайки, че миналото ме вика... Обаче стискам зъби и си викам: „Стегни се, Кроткия, нали помниш, че клетва си дал: да излезеш от кръга“.

Кой кръг ли? Това тук ненапразно са му викали „Коньовица“. Прадядо ми е бил каруцар, разкарвал тухли и керемиди по строежите в София или пренасял мебелите на вечните квартиранти от квартал в квартал. Дядо ми, помня го, беше последният файтонджия, който дремеше на Централна гара, а в последните си дни разкарваше абитуриенти по баловете. Баща ми надгради – стана „бакшиш“. От мен се очаквало да стана тираджия – поне така пожелавали на баща ми на запоя в чест на раждането ми.

Аз не искам. И синът ми няма да върти геврек. Най-после нещо свястно трябва да излезе от нашето семе.

Най-малкото, защото го омешах не с Цура от „Банишора“, а с Калина. Но за нея после...

Баща ми е дребен и когато бе трезвен, си бе направо един пъзльо. Обаче щом се напиеше (а го правеше почти всяка вечер след последния курс) избираше най-невзрачния в кръчмата и му скачаше с всичките си петдесет кила. И ако нямаше наблизо някой от аверите му, обикновено ерченето му свършваше в „Пирогов“ или с няколко дни възстановителни процедури вкъщи.

Аз бях доста по-различен – малко над средния ръст, с як кокал и много бял, за разлика от неговата „мингич“ боя. Когато беше трезвен, той ме гледаше кога благосклонно, кога доволно и обичаше да се фука: „Това е синът ми. Голям майстор съм, а?“. И намигаше... Когато беше пиян и отървал боя и все пак успяваше да се фокусира върху мене, в погледа му се четеше откровена завист. В такива случаи обикновено беше заседнал да си допие вкъщи, слагаше огледалото срещу себе си на масата и му говореше с фъфлещ глас: „Наздраве, брато... Всички жени са курви, нали? Знааам аз... Че и мойта от същия дол дренки... Кръшнала е, верицата ?...“

Майка ми по това време бе напълно занемарило се женище, което едва ли някой мъж би пожелал. Просто бе загубила всякакви форми на жена. Освен че работеше на две места, въртеше къщата, переше, готвеше и се налагаше да провежда по-често възпитателни беседи с него, отколкото с мене.

Растях сред панелената джунгла – на улицата, в градинките между блоковете. А! И на училище. И колкото повече растях, толкова съотношението улица – класна стая намаляваше за сметка на училището. Отначало заради спорта. Тренирах. Какво ли не! Всичко, в което има бой: бокс, джудо, карате... Щото на запад от „Константин Величков“ трябва да си добре с юмруците, за да си нещо повече от Иво от пети „а“ или Сашо от сто и трети блок...

Това налагаше и друго: съюз. И ето, изведнъж Пацо от детската градина или Виктор от съседния вход се залепва за теб и ти го имаш за повече от брат, защото знаеш, че като се спречкаш утре с някой от „Банишора“ или „Захарна фабрика“, само той ще запретне ръкави и ще скочи в тупаника... Момчетата се превръщат в глутница от малки вълчета, които рано или късно попадат под командата на някой батко, който им дава акъл и набива в главите им принципи, които в семейството няма как да научат. И отваря вратички към неподозирани светове...

Тогава ми залепиха и прякора Кроткия. Секунди преди да скоча и заудрям, в мене минава някаква хладна вълна, усещам в мишците си прилив на сила... Абе, направо джедай... И винаги казвам смирено: „Какво искате? Аз съм едно кротко момче, което не си търси боя“. И те, душманите ми, винаги се връзват. Някакво пламъче на превъзходство светва в очите им и някак... Как да го кажа... Омекват. И тогава ги запуквам с юмруци и ритници!

За какво се биехме? Как за какво? Защо са се били в Троянската война?... За мацки. Именно мадамите бяха виновни за литрите пролята пуберска кръв от носове, усти и глави от „Сливница“ до „Александър Стамболийски“. Господи, а те как заслужаваха! Няма по-хубави момичета от тези западно от „Константин Величков“. Тук сто години се бяха мешали бежанци от Македония, Беломорска Тракия, шопи, цигани, арменци и пришълци от цяла България, та на моето поколение се струпа щастието да плакне око от резултата на естествения подбор.

Мале! Още на тринайсет кибичех с часове на някоя пейка и зяпах каките: с крака, които не можеш да видиш в никой холивудски филм, и трепкащи под блузите гърди, каквито дори Брад Пит не е докосвал през живота си.

Пораснах и бързо разбрах, че не отличниците в училище чукат тези красавици, а паралиите. В панелените джунгли на крайните софийски квартали пък пред растящия хлапак няма кой знае колко варианта за изкарване на пари. И повечето водят скоро в районното, а след време в затвора.

Е, аз не бях някакво изключение...