Сказът като тип повествование напомня за връзката между устното народно творчество и голямата литература.

Проф. Д-р Запрян Козлуджов, сегашният ректор на Пловдивския университет, изтъкнат учен литературовед, от доста време дълбае в темата за литературния сказ и сказовата теория. Плод на тези усилия е книгата му „Литературният сказ и проявите му в българската проза“, издание на „Захарий Стоянов“.

В нея ученият засича теоретичното с историческото обяснение на сказа, показва механизмите на литературноисторическия му развой.

Книгата откроява историческата логика на неговото зареждане и формиране, блестящите му изяви в прозата на Чудомир и съвременните му върхови проявления в част от творчеството на Николай Хайтов и Йордан Радичков.

И още нещо не убягва от наблюденията на автора, който доказва актуалността на „сказа“ като разказвачески похват, в който има настройка към чужда и към устна реч.

Сказовият повествователен тип се характеризира с въвеждането на социалнопределен разказвач, който води разказа от свое име и който е носител на свой мироглед, на своя ценностна система, на своя позиция.

Към това трябва да добавим и присъствието на разговорно-битова (некнижовна, нелитературна) реч, която предизвиква очаквана реакция у слушателя, и лексикално-синтактични конструкции с интонационни особености и речеви обрати.