Една много скандална, но и много вярна книга, или кой кой е и кой не е в българската литература в момента. Тъй като авторът Златко Ангелов живее в чужбина, не му пука и пише това, което си мисли. Махнахме секирата от корицата, но я оставихме в текста. Тази студия ще предизвика голям резонанс.

Откъс:

Другият феномен е наличието на млади, много талантливи български писатели емигранти, които пишат на чужд език и са се утвърдили на литературния пазар в страните, където живеят. На немски език пишат Илия Троянов и Димитър Динев (живеят във Виена), на френски пише Ружа Лазарова (живее в Париж), на английски пишат Капка Касабова (живее в Единбърг) и Мирослав Пенков (живее в Тексас, САЩ). Главните теми, с които тези писатели са се утвърдили, са техните спомени от комунизма, който са преживяли като съвсем млади или почти не са преживявали (Троянов). Пишейки критично или носталгично, те запълват една празнина в западната култура – липсата на свидетелска информация за комунизма и пораженията му върху хората. Но според основния белег за принадлежност – езика – те не принадлежат на българската литература, макар че книгите им са с българско съдържание. В културно отношение те са нещо повече от чужденците-пътеписци, които биха описали България, ако бяха я посетили през онези години. Но по отношение на дълбочината, с която би трябвало да се изследва и показва националния характер в живи, плътни литературни образи, те само одраскват повърхността му. Дори преведени на български, техните книги не се смятат за част от българския културен пейзаж, защото не показват на българите защо и как те създадоха и понесоха комунистическия период в своята история. Този неоспорим факт младите писатели заобикалят с напълно естествения себезащитен механизъм: според тях „времето на националната литература е отминало, а тези култури, които още се държат за това понятие като за спасителен пояс, не са прогресивни. Вече има няколко писатели от български произход пишещи на други езици – това изкарва българската култура и идентичност от ретроградност поне малко. Аз съм автор без граници.“ (1)

Аз съм пристрaстен към успеха на тези талантливи писатели и очакването ми е, че те ще се радват на продължителен успех. Но това ще бъде личен техен успех – няма да бъде принос към българската култура и, следователно, към опознаването на българския национален характер. Литературата не е факти; литературата е характери, които по драматичен начин преживяват фактите. Освен това те сякаш още не са осъзнали един огромен риск: откъснати от хранилката на всеки творец – националната среда – те в момента висят сред редкия въздух на т. нар. глобализираща се култура и скоро ще осъзнаят – понеже са умни и надарени – че източниците им на вдъхновение ще се изчерпят и свещеният резултат от усилията им, техните книги, постепенно ще се слее с хилядите други книги на претъпкания книжен пазар на Европа и Америка. В България те почти нямат конкуренти – в новите си убежища и особено в глобалния свят конкурентите им се умножават многократно. Един възможен изход е да потърсят теми в националните характери на страните, където живеят – но за това те са вече твърде стари, дошли са там след като са се оформили като личности и светоглед. Темата за комунизма е краткотрайна. Темите на България и балканската култура са вечни.

(1) Цитирано от лична кореспонденция с Капка Касабова, според която Илия Троянов изповядва същата философия.