„В новата си стихосбирка Елисавета Шапкарева продължава и разширява своята поетика, привидно бягайки от лаконизма на терцета (хайкуто), като удължава изказа, но опазва изчистеността и „еднократността“ на образа. Голямата отлика и достойнство на нейния глас в българската литература е способността ѝ да се съсредоточи върху един обект на поетичес­ко съзерцание и само с няколко словесни щриха да го направи релефен, изпъкващ, открояващ се, запомнящ се: такъв, че го носиш и осмисляш бавно в рецептивното си съзнание, продължаваш го, дозавършваш го като част от себе си. В силна семантична позиция в заглавието са коренът и мандрагората; коренът като основа, непоклатимост, идентичност, първопричина и тласък на съществуването, растението – като надграждаща мистика, неузнаваемост, тайнственост, магия, медитативно съчетание на въображение и дух. Споделена поезия – диалог и привличане.“

- Проф. д-р Людмил Димитров