Вълните изхвърлиха ключ на брега. Пенливите им гребени го заливаха и го криеха в мимолетните си тънки дантели. Какво ли мога да направя с този ключ, та той за нищо не става, в същото време, като че ми казва: Вземи ме!

За нищо не става ли, а ако е отключвал нечия врата, а може би това е вратата на лятото?! То, все още, със солени пръски и галещо слънце се помайва наоколо. Ето го, подскача на ей онази скала. Оттам вика делфините, суши крилете на кормораните. Те разпъват ветрилата им и се оставят на вятъра, да ги разрошва.

Ключът ме кара да погледна напред, където е лодката - точица на хоризонта. Дочувам съвсем слабо пърпоренето на мотора ѝ. Виждам я как тършува из водите на океана. Наднича за риби. А те вероятно се стрелкат около нея - сребърни, волни и никак не искат рибарят да ги улови. Той със сигурност пуши и чака търпеливо, знае - все някоя ще изгуби разсъдък и ще скочи в мрежата му. И тогава точицата на хоризонта ще наедрее, шумът ѝ ще стане по-гърлен, ще замирише на моторно масло и ще я чуя как пристъргва в кея...

Из книгата