„Поетът на поетите” Жюл Лафорг (1860 – 1887) има твърде кратък житейски път, прекратен от съдбоносната туберкулоза, който обаче го отвежда до висотите на световната класика. С прекрасните си, изящни, пропити с меланхолия, богати на причудливи образи стихове този творец на мрачна красота, майстор на литературната ирония, в която по неподражаем начин вървят ръка за ръка възхищението и сарказмът, на изтънчени стихове с философски привкус, напомнящи ни за относителността на всички земни блага, въздейства на много поети от ХХ век. Наричат го символист, импресионист, един от създателите на vers libre – свободния стих, духовен аристократ, декадент, дори предшественик на сюрреализма. Но Лафорг има уникален, много особен, ярко индивидуален стил, който е твърде оригинален, за да получи етикета на само едно конкретно литературно течение. Той остава в историята с неподражаемия си личен глас, който сега за пръв път ще прозвучи за българския читател в този сборник с избрани стихове.

Из предговора на съставителя и преводач Андрей Манолов

Мъничка непретенциозна молитва

Отче наш, който беше на небесата

Пол Бурже

Отче наш, който си на небесата (О, там горе

си безкраен и си тъй невъобразим!),

насъщния хляб дай ни днес – но ще сториш

най-добре да ни поканиш софрата ти да споделим!...

Кажи! Все още ли ни смяташ за деца невръстни,

пред които премълчават за Големите Беди.

Твоята воля върху робите ли се простира най-оскъдно,

както на небето, тъй и на земята задушаваш ги почти.

Поне не въведи нас със усмивка

в изкушение, за да целуваме сърцето ти!

И не досаждай на покойните, нека си отлитат,

и да се любим, да се смеем и да пасем в полето!...

И да се любим, да се смеем и да пасем в полето!...