Дните, без които не можем.

Камък по блудницата на Атанас Стойчев не е просто поредната му книга: текстовете са написани сякаш от двойник на автора, негов духовен близнак. Хем различен, но и присъщ, хем заместващ, но пък оригинален като оригинала. Има ли нужда писателят Стойчев от двойник? Едва ли. Но двойникът му - има. Защото води сказа уж от свое име, а използва това на автора. В крайна сметка се е получило нещо нежно, съкровено, усмихнато и прекрасно.

Посланията на тези разкази не само са някак странно различни от предишните текстове на Стойчев, но и чуваш ясно гласа му, сякаш ги артикулира на ухо, полушепнешком. Тонът е спокоен, уравновесен, сказът бавно крачи в дълбокия сняг на спомена, на чутото и видяното, редят се иронично поучителни истории, носещи интимната светлина на прилива от мъдрост. Авторът, без значение кой точно е той, дори не се оглежда в оглдалото на вечния вир, а е пуснал лицето си да плава като лодчица от борова кора по течението на тънката пътека към морето...

Книгата не е бързана, а мълчана. И влиза в опасен конфликт с бързото хранене, с бързото четене, с бързото живеене и най-вече с бързия секс. Защото липсата на любов е най-нечовешката липса.

Страниците са изписани, както едно време, сякаш с перодръжка, с писец и със синьо мастило. Очите на всяка от тях са си на мястото, както и всичките им възможни погледи. Там някъде, под едно от тези живи очета, се е търкулила синя, морскосиня моряшка сълза, която, макар и мимолетна, очовечава и най-нечовешките дни от живота ни, без които не можем.

Приятно можене!

Румен Леонидов