Роман за паралелните светове

В книгата се разказва за случайната среща и по-нататъшното удивително съвместно съществуване на мъж и жена, които са претърпели самолетна катастрофа и са преминали в паралелен свят, в който се срещат със загадъчни същества, живеещи в друго времево измерение.

ВЪВЕДЕНИЕ

Понякога хората чувстват нечие Присъствие.

По принцип, това се случва с всеки човек.

Човек не винаги може обаче да определи кой е изпълнителят на този акт.

Фактите са многобройни, но аз ще говоря само за моя случай.

Излъчването от невидимото Присъствие беше твърде осезателно чувство.

Веднъж усетих присъствие в мислите си на несвойствени за мен идеи.

Например, аз ясно разбрах, че всички хора на земята са роби.

Преди всичко, хората бяха роби на храната, зависимостта от която ги принуждава непрекъснато да работят… На хората е внушено, че трудът е създал човека, но на земята има множество хора, които никога не са работили и въпреки това си остават хора.

Работата за обогатяването на “шефовете”, прикрита като класов дълг, е очевидна лъжа, вследствие на тайни причини.

“Възможно ли е на Земята да има същества – помислих си аз, – които да не зависят от храната?”

“Има такива – чух в мислите си гласа на невидимото Присъствие, – едно от тях звучи в теб!”

Трепнах и застанах нащрек, но умът ми неволно зададе следващия въпрос:

“Интересно ми е какво си ти – може би дух на някой умрял?”

“Не, в теб звучи Присъствието на твоя дух.”

“Разбирам, че след като си безплътен, не ти е необходима храна…”

“Грешиш, аз седя на пейката зад теб…”

Обърнах се рязко.

Върколакът седеше на пейката и ме канеше с жест да седна до него.

Любопитството ми надви страха ми и приседнах неловко, като се стараех да не докосвам пришълеца.

Той ми протегна ръка и аз не посмях да откажа дружеския му жест.

Ръкостискането му беше напълно човешко, а ръката му топла и от нея струеше благожелателство.

Представих се и изгледах въпросително пришълеца.

– Как бих могъл да назова някакво определено Име, след като през цялото време се налага да променям вида си? – отвърна ми той.

И за да потвърди думите си, се превърна пред очите ми в жена.

Тя се усмихна и каза:

– На мъжете им е по-приятно да си имат работа със срещуположния пол, не е ли така?

– Да допуснем, че е така – съгласих се аз, – обаче на Вас също ви трябва храна…

– Не ми трябва – отвърна тя и разкопча блузката си, облечена на голо. – Аз нямам храносмилателни органи и черва, а вместо тях имам, как да го наречем… “биоакумулатор”.

При тези думи тя леко разтвори кожата си и аз видях кръгло, подобно на морска звезда червено тяло, което слабо пулсираше в нея.

За щастие наоколо нямаше никой, защото всички хора се тълпяха пред входа на метрото на станция “Петроградска”.

Едва не повърнах, но потиснах импулса на гадене и попитах:

– Не Ви ли боли?

– Болката е човешко чувство, което носи само страдания и мъчения и играе решаваща роля в плашенето на хората, а ние сме освободени от болката – каза тя, докато затваряше кожата на корема си.

Забелязах, че няма пъп, но това не обезобразяваше фигурата й.

– Така е, наистина. Храната и болката са недостатъци на хората, които не са предвидени от Бог, когато е създавал Адам и Ева – съгласих се аз.

– Всичко е точно обратното – каза присъстващата, защото човешкият Бог го е замислил така.

– А защо?

– Защото докато работи човекът отделя енергия, събирана от вашия господар-Бог, а и от болката човек губи сила, която също не е подминавана от Бога ви.

Трудно беше да се възрази, каквото и да било, още повече, че не можеше да се провери.

– Искате да кажете, че човекът е несъвършено същество, така ли?

– Точно така.

– Защо тогава беседвате с несъвършено същество?

– За да не си въобразявате вие хората, а вие сте техен представител, че сте венецът на Вселената и да не нахлувате в космоса, като го заразявате с вашите бактерии, а да работите над себе си, вместо за трупащите богатства…

– Но аз не съм владетел, не съм Бог, не съм президент, не съм крал…

– Нито крал, нито президент, нито Бог ще се заемат с това, затова ние се нуждаем от обикновени хора, които не са научно образовани, но разбират своята робска зависимост и биха искали да променят ситуацията през новата епоха. Не си мисли, че си Избрания, защото има още много такива като теб по земята.

– Какво се иска от нас?

– Никакви демонстрации, никаква съпротива и никакви провокации – отговори тя, – а само да се отнасяте внимателно към своя разум. Дъвката на вашия разум доминира при всички човешки особи и ни се налага да я разрязваме, за да разкрием Присъствието си.

– Всички, които не ги мързи, искат да имат власт над човека, а сега и вие…

– Аха, ето че вашият “божествен” разум започна да се защитава – отговори ми тя с омагьосваща усмивка. – Ние сме освободени от ненужната ни власт. Ако се погледне от вашата гледна точка, ние притежаваме неограничена власт. Тя обаче се дава в космоса само на онези, които са възпитани в Дух на ненавреждане. Много е трудно да се опише с думи същността ни…

– Защо?

– Защото всички думи изразяват вече познатото. А как да се изрази непознатото? Предлагам на Вашето съзнание да се премести в моето и тогава ще Ви стане ясно. Съгласен ли сте?

– Тогава обаче ще престана да бъда самият себе си?

Присъстващата се засмя.

– Вие рядко сте самият себе си – като се усмихна, каза тя, – защото през цялото време играете някаква роля пред другите. Самият себе си сте само в съня си. Дори сега се опитвате да се представите в най-добрата си светлина.

– Какво лошо има в това?

– Това не е правилно – отговори ми тя, – не се опитвайте да ИЗГЛЕЖДАТЕ, а се опитвайте да БЪДЕТЕ. Когато вие ПОКАЗВАТЕ, НАКАЗВАТЕ, ОКАЗВАТЕ, ЗАПОВЯДВАТЕ, ДОКАЗВАТЕ и т. н., вие ИЗГЛЕЖДАТЕ, а да изглеждаш като някого си, не означава да си самият себе си. Отвлякохме се от същината на въпроса – съгласен ли сте да присъствате в нашето съзнание?

– Може ли да си помисля малко?

– Виждам, че ви е страх да не изгубите “същностите”, които използвате. Вашият разум се вкопчва в привичните неща и в така нареченото “щастие”. Щастието, което има начало, обаче има и край, а краят на щастието са страданието и болката. Казано накратко, всичко, което се страхувате да не загубите, е причина за по-нататъшните ви страдания. Обещавам Ви, че Вашите загуби ще бъдат многократно компенсирани от новите находки и новите открития на Вашия разум, който няма да съжалява за настъпилите промени.

– Добре, съгласен съм! – отговорих, като я гледах в очите. – А останалите хора, които не вербувате, също ли са изправени пред избор?

– Разбира се! – каза тя, докато ставаше от пейката. – Не желаете ли да се разходим към плажа край Петропавловската крепост, защото ми се иска да се включа към петте стихии.

– Аз знам само за четири, коя е петата стихия?

– Стихията на ноосферата.

– Не сте ли включена?

Тя не отговори.

Докато минавахме през градинката покрай татковците, майките и техните деца, вече ги гледах с други очи, защото трансформацията на съзнанието ми беше започнала. Тя не се извърши мигновено, защото това би довело до шок и безумие, но аз усещах как в съзнанието ми се излива неземна любов към всичко, което ме заобикаляше.

Вървяхме по пътечката и аз усещах не само земята под краката си, но и следите на хилядите крака, минали от там преди нас. Чувствах ръцете и мислите на хората, които са я направили; чувствах силата на ковачите, които са изковали желязната ограда; целият труд по добиването и изливането на метала, вложен от хората.

Главата ми се замая леко и девойката ме хвана под лакътя.

Още по-силни бяха възприятията ми, които започнаха при входа на Петропавловската крепост. Екскурзоводите разказваха на групите туристи историята на възникването на каменните стени, но аз знаех и по-точно чувствах енергията на хората, вложена в добиването, превозването, дялането и зидането на хилядите каменни плочи. Това не беше мигновен проблясък, а устойчиво разбиране. ИЗВЪНВРЕМЕННО усещане на силите, излъчвани от тези камъни.

Влязохме през Невската порта и завихме покрай стената надясно.

На плажа нямаше много хора.

След като се съблякохме, аз забелязах, че тялото й се различава от човешкото само по отсъствието на пъп. Естествено, нещо ме караше да й задам некоректен въпрос.

Тя обаче му отговори с лекота в мислите ми:

“Имаш предвид наличието на първични и вторични полови признаци ли? Разбира се, че имаме такива, защото това е необходимо при работа ни с хората” – докато ми отговаряше, тя някак непреднамерено, оправяше банския си, с което ми показваше какво се крие под него.

Леко се смутих, но не се обърнах.

Легнахме един до друг на горещия пясък и затворихме очи.

Тя напипа ръката ми и я стисна със своята.

Трудно е да бъдат описани с думи по-нататъшните ми усещания, но все пак ще се опитам.

Отначало изгубих усещането си за тегло.

Обикновено това се случва при релаксация, но освен теглото изгубих и усещанията си.

Обикновено това се случва при обща наркоза, но освен усещанията изгубих и мислите си.

Обикновено това се случва насън, но в това състояние разумът ми се освободи и от обичайните натрупвания.

Нямаше ги привичните настройки на ума, “дъвките”, но се появи ПАМЕТТА.

И разумът ми изчезна в тази всеобща памет, като загуби жалкото си съдържание.

Преди обаче да изчезне напълно, “аз” чух вътрешен глас:

“Влез в съзнанието ми!”

“Как?”

“Така, както влизаш в тялото на жена при съвъкупление – с члена на своя разум. Твоят разсъдък е член на човешкото общество. Движи го, но не обратно – към вътрешната страна на обществото, а в портата на външното ми съзнание!”

Опитах се да си представя женската порта на съзнанието, но видях само орбитата на нашата Планета, която очертаваше посредством лека мъгла окръжност в Космоса. Далече отстрани сияеше нашето Светило.

“Виждаш ли окръжността? – чух Присъствието й. – Влез в нея откъм страната на Слънцето! Лети по-смело!”

В този момент видях как милиони малки “аз”, приличащи на сперматозоиди се устремяват към тази желана окръжност. Примерът им ми даде смелост и “моят” разум нахлу в матката на Космоса.

Импулсите на невероятна сила потресоха съзнанието ми като сладостен оргазъм, но за разлика от него, съзнанието ми не изгуби силата си и нямаше умора, а напротив, то се сля с цялата Вселена.

Както капката дъжд губи индивидуалността си, когато падне в океана и се слее с Него в едно цяло, и става едно Цяло с Него, така и моето индивидуално съзнание се сля с Космоса и осъзна Единството си с Него.

“Поздравявам те! Сега ти си с нас.”

Може би си мислите, че се бях побъркал?

Да, от обичайната гледна точка на разума, аз се бях побъркал и се откачих от него.

Какво се промени?

Външно – нищо.

Вътрешно обаче чувах всички завербувани мои съмишленици. Това, разбира се, приличаше на пазар, но нали на пазара винаги чувате гласа на онзи, който ви е нужен.

Нямаше го вече личното ми “АЗ”, а се появи нещо Безименно.

На плажа също външно не се беше променило нищо – заедно с останалите лежаха младеж и девойка, които не се различаваха от другите.

Вътрешно обаче се извършваше сливане, при което един разум с наслаждение влизаше в съзнанието на друг и вече беше невъзможно да се разкъса тази връзка.

Ще попитате: “А какво стана по-нататък?”

Всичко делнично – гръмна оръдието на бастиона, те станаха, облякоха се и тръгнаха на различни страни. Девойката влезе в кабинката за преобличане и изчезна.

А Безименният остана да живее на Земята.

* * * * *

Той можеше да обиколи пеш цялата Земя.

Той можеше с часове да престои в ледена вода.

Той можеше със седмици да не се храни.

Той бешe там, където искаше и където смяташе, че трябва да бъде.

Той нямаше Собствено Име.

Нямаше собственост.

Имаше само тяло, което на Земята му служеше като скафандър.

На Земята го наричат по различен начин: йети, алмаста, биг фут, снежния човек...

Когато се намираше сред хора, той беше човек и не се различаваше от тях.

В зависимост от заобикалящата го среда променяше с лекота личността си.

Сред рибите можеше да стане делфин, кит или, дори, русалка.

В Русия владееше руския език, в Япония – японския, владееше всички езици.

Жените от всички страни го обичаха, той също изпитваше голяма Любов към тях.

Опитваше ли се до поправи грешките на хората в миналото – чуждите и своите?

Личността на Безименния и постъпките му се проявяваха в ямите на времето...