Том 2 от изследването на Рангел Младенов „История на Църквата“ обхваща времето от тържеството на Църквата при Константин Велики до Великата схизма (313–1054).

Първите пет века след Константин били време на особено напрегната борба на Църквата с ересите. Богословската мисъл имала за задача да опровергае еретичните учения и да даде точно определение на онези истини, които били изопачавани от еретиците. Израз на тази борба били вселенските събори. И тъй като с понятието „гръко-римска империя“ се свързвала представата за целия християнски свят, простиращ се дори извън пределите на Римската империя, то и съборите от този период получили названието „вселенски“, а техните определения били задължителни за всички християни и църкви.

Догматичните определения били резултат на интензивно изследване на Библията и писанията на отците. В църковно-историческата, догматична и канонична област значението на Първия Вселенски събор в Никея било огромно – той се смятал за образец, по който се сравнявали всички останали събори. Никейския събор ознаменувал нова епоха в отношенията между Църквата и държавата, в която Църквата от гонена и незаконна, юридически става свободна, покровителствана и привилегирована.