През последните години родната историческа наука като че ли все повече се задъхва в усилията си да откликне на поредния, изтласкан от нуждите на актуалната политическа конюнктура „нов исторически прочит“. В безкрайното търсене на универсалния, някак си самозадължителен, политически коректен (често неясно към кого) нов прочит като че ли се позабрави фундаменталната истина, че в историята все пак има факти и събития, които колкото и да бъдат интерпретирани, адаптирани и завоалирани, с времето не избледняват и не изменят същностните си характеристики. Едно от тези събития е Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година, сериозно разтърсило привидно безметежното (все още) съществуване на дипломатическа Европа в комфортния свят на Бел епок.