"Продължихме нагоре. А там ни очакваше гледка, от коята дъхът ни секна. Над нас се поклащаха седефени облаци като бели чаршафи, провесени на невидим небесен простор. Около нас се диплеха като набръчкано одеяло обгорели хълмове, а под нас се виждаха безброй кутийки – градът. До ушите ни достигаха монотонни храмови песни. Беше мирно и спокойно. Ники извади лулата си. Имаше навик да пуши, когато бе на силни и красиви места. Това беше неговият начин да каже „благодаря“. На слизане жената ни посрещна със същите думи. Като не ѝ се отвори парашута, поиска шала ми. Колкото повече се спускахме, толкова повече светът пред нас огрубяваше. Като фината неорганична енергия, сукшма, от която някога се е състоил човек и нейната груба, плътна и органична форма, стхула, която представляваше сега. А най-долу с издути черни бузи и изцъклени като топчета за пинг-понг очи индиец свиреше на инструмент с писклив звук, подобен на флейта, докато змия виеше снага пред него. Щракнах го скришом, но той явно ни видя и ни подгони стремглаво, настоявайки да му дадем цели 100 рупии – ни повече, ни по-малко! Ръцете му бяха големи колкото лопати, а очите му блестяха от ярост като два раздухани въглена. Ники му пробута десетачка и продължи напред, а за щастие мъжът не ни последва."