Признава всичко неговата сила;

мечтите му са сякаш нишки свила -

ръцете майчинскки с тях пелени тъкат;

езикът му като орфична песен

държи умело хоровода бесен

на мислите и само той им дава плът!...

Той язди бурите. Небето вечно младо

звездите си му даде - като стадо

минават те край него, да ги преброи,

и вика бездната от дълбини незнайни:

„Небе, останаха ли в тебе тайни?

Аз нямам вече моите! Човекът ме разкри!“