Сюенсюе (мистичното учение) – синкретично преосмисляне на даоистката метафизика – е най-голямото рефлексивно предизвикателство, което ни отправя древнокитайската мисъл. Неодаоизмът доминира културните кръгове на епохата Уей-Дзин, като обединява спонтанността (естеството – 自然 – „дзъжан“), изменчивостта („Книга на Промените“ – 易经 – „Идзин“) и конфуцианския култ към знанието (системата на ранговете – 名教 – „миндзяо“).

Притчите на Джуандзъ за мъдреца и Пътя, както и визията на Лаодзъ за неналичното и безименното (корена – 本 – „бън“) трасират пътеките, по които ще поеме философията от времето на Шестте династии (220–589). „Сюенсюе“ оказва дълбоко влияние върху установяването на будизма в Китай и върху неоконфуцианството от династиите Сун и Мин.

Дискусиите за способностите и човешката природа (спорът за таланта и характера) задават непроучени до момента насоки в полето на даоистките изследвания, а „Баопудзъ“ (抱朴子) на Гъ Хун открива нови тълкувателни хоризонти пред многозначната непроницаемост и дълбоката мистерия на Дао.

В книгата „Джуандзъ и неодаоизмът“ за първи път у нас се анализират онтологическите теории на Гуо Сян и Уан Би, концепцията за човешката природа на Лиу Шао (人物志 – „Жън у джъ“) и естетическият бунт на седмината мъдреци от бамбуковата горичка. Жуан Дзи, Хъ Йен, Сян Сиу са известни с интелектуалната критика на своето време, с поезията на планините и водите и с философията на свободата, която е прецедент в духовната атмосфера на Древен Китай.