„Духовната империя България“ е разказ за едно славно минало, обвито в мистерии и непознато за мнозина от съвременниците ни.

Бащата на историята Херодот пише за прадревните ни деди тук, че са били „най-многобройният народ след индусите“. Населявали са Балканския полуостров от егейските острови Тасос, Самотраки, Лемнос и Имброс до поречието на Днепър и Днестър, областите около Карпатите и Панония, земите от Черно море до реките Морава и Вардар, територии в Северозападна Мала Азия... Но не виждали благоденствието в напъни да направят от това империя. Нито им трябвало да завладеят и останалия свят. Развивали своите умения да живеят творчески и съумявали да оцеляват без чуждите богатства, защото разбирали, че спечеленото с войни се губи във войни. Не търсели роби да правят пирамиди и излишно помпозни храмове за богове, защото умеели да поминуват по живо по здраво с Всевечното в душите си. В реалното единство на племенни общности със специфични местни особености на състезаващи се по находчивост диалекти, ритуали, носии, тънки заигравки в танците в ярки прояви на родови дарби те изграждали пълнотата на цивилизация, която сетне зареждала келти, готи, елини, римляни, славяни...

В библиотеката на Ватикана пазят ,,Анонимът на Хазе“, в който е овековечено, че племена и народи се стремяха да станат поданици на българската империя, защото българите бяха най-справедливите в света. И как се е стигнало до там, че най-старата нация на Стария континент да живее в държавата България още когато – според проф. Норман Дейвис в Оксфордския университет – Европа е ходела права под масата?

Като е разширявала духовните си владения в непостижима за империите безграничност. А разказът как са го постигали предците ни започва от страницата след заглавието.

Христо Буковски