Презадоволеното ни съвременно общество никога досега не е било подлагано на такава иронична критика, както в романа „Доплер“ на норвежкия писател Ерлен Лу, който придоби международна известност с не по-малко свежия си и ироничен роман „Наивно. Супер“.

Ерлен Лу те кара да се смееш и да се забавляваш с глупостта и образцовата правилност, но и сериозно да се замислиш върху живота си и как трябва да го изживееш.

Цял живот главният герой - Андреас Доплер, се е стремял към идеалност – бил е отличен ученик и студент, създал е перфектно семейство и има престижна високоплатена работа. Истински отличник в живота.

Но след смъртта на баща си и падане от колело Доплер взима странно решение – да заживее усамотено на палатка в гората, непосредствено до града, далеч от всички и всичко. Това е неговото бягство от действителността – от хората, които не харесва, но му се налага да общува с тях, от малоумните реклами и затъпяващите анимационни филмчета, от осигурения и презадоволен начин на живот.

Животът сред природата се оказва като спасителен бряг за него. Гладът обаче го принуждава да убие женски лос. Останало без майка, малкото лосче, което я придружава, „се залепва“ за него и се превръща в най-добрия му приятел. С него Доплер води постоянен монолог, разсъждава философски за живота и смъртта, за състоянието на обществото и променените ценности. Прекрасна ситуация, защото животното не умее да говори, но с него Доплер може да сподели всичко.

Неочаквано блаженството му като отшелник е нарушено от… последователи.

От човек, мислещ преди всичко за пари, се превърнах в безсребърник, доколкото го позволява нашата култура.

А сега си изясних, че липсата на пари въобще не ме безпокои. Това е банално. Така е само в анимационните филмчета за патока Доналд Дък. Прас! – един удар по кратуната – и пълно преобръщане на мозъка. Всичките ми интереси се въртяха около парите. Цялото си време и таланта си изразходвах, за да печеля колкото се може повече. И изведнъж падам от колелото, удрям леко главата си и – хоп! – парите престават въобще да ме интересуват. Както и много друго, принуден съм да констатирам със съжаление, макар че не губя надеждата, че мога да се заинтересувам от нещо от предишния си живот.

Бях идеален.

Дявол да го вземе, колко добро момче, отличник бях!

Държах се много добре в детската градина. Превъзходно се учех в началното училище. Повече от всички успявах в средното. В гимназията се проявих до омерзение отлично не само в ученето, но и в социален план. Бях отличник на квадрат, несрамежлив зубър, пъшкащ само над уроците, а съвсем дързък наглец. Държах се с учителите на границата на позволеното и въпреки това те ме обичаха повече от останалите, а за това трябва да си отвратително, почти до неприличие прилежен, изпълнителен и старателен, както виждам с отвращение сега. Учех блестящо в университета и си намерих свръхидеална приятелка, с която след това образцово-показателно се бракосъчетахме в тесен кръг от добри приятели, след като бях получил предложение за толкова завидна работа, че тя затъмни всичките останали суперпредложения. След това си родихме деца и станахме примерни родители, купихме си къща и я обзаведохме по последната мода. Безкомпромисната висша класа ме водеше година след година в живота. В нея се събуждах, в нея заспивах. Дишах безупречно. И някак постепенно, неусетно изтървах самия живот. Ето какво е положението ми сега. Господи, не позволявай на децата ми да станат такива отличници в живота, какъвто бях аз...