Хотел „Панорама“ отдавна е изравнен със земята. Малкият Дани Торънс, който вижда оживели мъртъвци, вече е пораснал. Уви, кошмарът от миналото е загнезден в главата му и Дан пие, за да го забрави.

И без да се усети, тръгва по стъпките на баща си: бавно, но сигурно се плъзга по наклонената плоскост на пълната деградация. Докато провидението (дали само то?) го отвежда в градче в Ню Хемпшир.

Той започва да посещава сбирките на Анонимни алкохолици и си намира работа в местния хоспис. Там необичайната му дарба - озарението, доскоро потискана от алкохола, се връща: Дан помага на възрастните пациенти спокойно да прекрачат в отвъдното и скоро всички започват да го наричат доктор Сън.

Същевременно той получава телепатични съобщения от Абра - момиче, чието озарение е дори по-силно от неговото. Абра е набелязана от „Верни на възела“ - зли свръхестествени същества, гладни дяволи, които се хранят с еманацията на жертвите си. От съвсем малка тя несъзнателно търси контакт с Дан, сякаш интуитивно осъзнава, че само той ще й помогне да оцелее, когато настъпи моментът да се противопостави на гладните дяволи...

Откъс от книгата

Събуди се, защото му се пишкаше. Навън бушуваше бурен вятър. Беше топло – във Флорида температурата винаги е висока, обаче воят отвън го изплаши. Напомни му за „Панорама“, където повреденият парен котел беше най-малката опасност.

С майка му обитаваха неприветлив двустаен апартамент в комунална жилищна сграда. Той излезе от стаичката си до спалнята на майка си и прекоси коридора. Нов порив на вятъра разтърси изсъхналото палмово дърво край сградата и листата му зашумуляха като тракащи кости на скелет. Тази вечер вратата на банята беше затворена. Но не защото майка му беше там. От лицевите травми, които беше получила от взрива в „Панорама”, тя хъркаше в съня си – тихичко рррррр, което и сега се чуваше от спалнята.

Вратата се беше затворила случайно, нямаше нищо страшно.

Обаче Дани знаеше, че не е така (самият той притежаваше силно развита интуиция и пророческа дарба), но... понякога ти се иска да узнаеш истината. Понякога ти се иска да се увериш с очите си. Беше го разбрал в „Панорама”, в стаята на втория етаж.

Протегна ръката си, която му се стори твърде дълга и твърде еластична, сякаш нямаше кости, завъртя валчестата дръжка и отвори вратата.

Както и очакваше, жената от стая 217 беше там. Беше гола, седеше разкрачена на тоалетната чиния, белите ѝ бедра бяха подпухнали. Зеленикавите ѝ гърди висяха като спукани балони. Срамните ѝ косми бяха прошарени, почти сиви. Сиви бяха и очите ѝ, напомнящи стоманени огледала. Видя го и устните ѝ се разтегнаха в зловеща усмивка.

„Затвори очи – беше му казал някога Дик Халоран. – Ако видиш нещо страшно, затвори очи, кажи си, че го няма, и когато ги отвориш, то ще си е отишло.”

Само че трикът не беше подействал в стая 217, не подейства и сега. Дани знаеше, че ще стане така. Усещаше вонята ѝ. Тя се разлагаше.

Жената (той знаеше, че се казва госпожа Маси) тромаво се изправи, понамести моравите си крака и протегна ръце към него. Плътта ѝ провисна, сякаш се стичаше. Усмивката ѝ беше като на човек, който вижда добър приятел. Или пък нещо вкусно за хапване.

Изражението на Дани не издаваше страха му; той тихо затвори вратата и отстъпи назад. Видя как валчестата дръжка се завъртя надясно... наляво... отново надясно... после престана да се движи.

Вече беше на осем и можеше да разсъждава трезво въпреки сковаващия ужас. Може би защото дълбоко в себе си очакваше случващото се. Макар да очакваше в някакъв момент да се появи Хорас Дъруент. Или пък барманът, когото баща му беше нарекъл Лойд. От друга страна, би трябвало да предположи, че ще е тъкмо госпожа Маси. Защото тя беше най-страшното от всички неживи същества в „Панорама”.

Онази частица от ума му, която разсъждаваше логично, настоя, че тя е само фрагмент от незапомнен кошмар, който го беше последвал след събуждането, докато прекосяваше коридора към банята. Каза му още, че ако отново отвори вратата, жената няма да е там. Ама разбира се, че нямаше да е там, нали вече беше буден! Обаче друга частица – онази, свързана с озарението, знаеше, че не е така. Хотелът още не си беше разчистил сметките с тях. Най-малко един от отмъстителните му призраци беше последвал майката и сина във Флорида. Веднъж Дани се беше натъкнал на тази жена, която изскочи от ваната, в която лежеше, и се опита да го удуши с ледените си, но изненадващо силни пръсти. Ако сега той влезеше в банята, проклетницата щеше да довърши започнатото.

Взе компромисно решение и притисна ухо до вратата. Отначало не чу нищо. После долови шумолене.

Нокти на мъртва жена, дращещи по дървена плоскост.