Поезията на Галина Камбурова е събитие с непредсказуеми последици за оплаквачите на съвременната българска литература. Давам си ясна сметка, че подобно явление звучи драстично и може би претенциозно. Само че, когато една поетеса напише че в София „въздухът реже с трион дробовете...”, аз разбирам, че понякога адът на написаното е по-страшен от ада на преживяното. Пред вас е поетеса, която не се вписва в конвенцията на песнопенията, сръчното подражателство и шизофреничното самонаблюдение. Между стиховете на Галина Камбурова и техният публичен жест лежи безпощадната истина за времето, в което живеем и времето, в което умираме.

Нейните метафори не са украшение на поетичната фраза, радващи въображението или гъделичкащи самочувствието на изкушения читател. Те са единственият начин да се назове едно тайнство, едно провидчество, една диагноза. Да не помислите, че Галина Камбурова е обременена от съдбовната обреченост на битието? Талантът на тази поетеса не убива надеждата, а и пришива криле... 

Петър Анастасов