В последния си роман „Дечица божии“ (2012) хърватската писателка Татяна Громача (1971) разглежда отношенията между обществото и индивида, но не както в „Негър“ (бълг. изд. „Панорама“, 2012), в тесния семейно-родов кръг на провинциалната паланка от 90-те години, а в непосредствената връзка между майка и дъщеря.

Книгата представлява своеобразен доклад за душевната болест на майката, точен и изчерпателен. Съставена е от фрагменти, в които се оглежда разпадащият се свят на героинята. Това е искрена, отворена навътре творба, която не залъгва никого и не се страхува да навлезе по-дълбоко в обстоятелствата, довели до задълбочаването на болестта на майката: внезапната промяна на обществените нагласи по време на войната в Хърватия, враждебността към всички проявления на другостта, национализма, душевното огрубяване и загубата на морални ценности – скритите травми на хърватското общество, които се проектират върху психично болната жена и се разкриват пред нас на всички равнища,от външните до съвсем интимните.