„Тая книжка бе замислена с оглед да бъде готова около 25 януари, когато се навършваха точно 60 години от смъртта на д-р Н. Василиади, но се явиха пречки, които не позволиха нито да излезе навреме, нито да бъде изпълнена по съдържание, както бе първоначално замислена. Ще изложа някои от по-важните затруднения. Може би читателят великодушно ще отмине част от недостатъците на книгата.

Преди всичко, предвиждах да използвам много повече архивен материал, отколкото в действителност можах да прегледам. Д-р Н. Василиади е роден и живял в чужбина и най-много там трябва да се търсят изворите за живота и дейността му. При сегашните международни отношения обаче се оказа невъзможно нито да се отиде, където трябва, нито да се влезе в преписка с чуждестранни обществени учреждения и частни лица. И тия, които бяха любезни да ми отговорят на запитванията, за които им дължа признателност, явно е, направили са това от учтивост, без да имат възможност да съберат и проверят исканите сведения.

Неразривна част от животоописанието на Василиади е историята на механико-техническото училище „Д-р Н. Василиади“ в Габрово, защото училището завършва делото на благодетеля и е най-красивото му творение. Но, за съжаление, тая история трябваше да набележа само в общи черти, понеже двама низки люде, чиито имена тука не искам да спомена, не ми позволиха да я проуча, като ме принудиха да напусна преждевременно въпросното училище, преди да успея да прегледам напълно архива му.

И условията, при които писах книгата, не бяха много добри. Няколко пъти трябваше да прекъсвам работа поради служебни премествания или да влизам в редовете на родната войска. По-голямата част от книгата е написана при казармена обстановка: яхнал войнишкото легло; под невъобразимия шум на палави деца, на които бяхме заели част от училището; под звуците на своеобразна музика, на която инструментите бяха един скърцащ акордеон, няколко войнишки канчета, налъми, лъжици и пр.; под смях и провикванията на хороиграчи, картоиграчи и т.н. (Българският войник умее да побеждава, но знае и да се весели, когато е свободен!). При тези условия не може да се мисли за използване на обилна литература, която и без това е оскъдна в провинцията.

Неколцина просветени люде се стараеха по всякакъв начин да ме улеснят в работата, за което им дължа дълбока признателност. Искрено благодаря на добрия ми приятел капитан Цветан Мирчев, командир на въздушно предупредителна област, който ми даваше възможност да работя, докато бях при него на военна служба. Също така благодаря и на А. Лаптев, чиновник в техническото училище „Д-р Н. Василиади“, който ме снабдяваше с архивни материали във връзка с историята на училището; на Асен Михов и на Ал. Стойков, бивши учители в същото училище, които ми изпратиха спомените си, и на З. Здравева и на Л. Албанска, които ми помагаха при водене на коректурите. Благодаря на всички други неспоменати тука, които по един или друг начин са ме улеснили при работата.“

Александър П. Мартинов