Роман с титанично въздействие върху съвременната попкултура, предсказал небивалия бум на риалити предаванията и послужил за вдъхновение на безчет книги и филми, най-яркият пример от които е „Игрите на глада“.

Изданието включва и есето „Колко бе важно да бъда Бакман”, в което Стивън Кинг разказва за писателското си алтер его Ричард Бакман – псевдонима, под който написва някои от най-добрите си творби.

Годината е 2025. Световната икономика е в руини, а Америка е прекрачила ръба на екологичната катастрофа. Всеобщата телевизия замазва очите на масите със садистични игри, в които участници залагат живота си с надеждата да припечелят малко пари.

Бен Ричардс е изгубил работата и надеждата си. Невръстната му дъщеричка е болна, а сметките за лекар са непосилни за жител на бедните квартали. Последната му възможност е „Бягащият човек” – най-зрелищното риалити на Всеобщата телевизия, в което всеки зрител е и участник в преследването. В продължение на месец Бен трябва да се крие не само от специално обучените Ловци, а и от обикновените хора, готови да го предадат срещу възнаграждение. Наградата за преживелия гонитбата е един милиард долара. Уловката? Никой от участвалите досега не е оцелявал.

Стивън Кинг публикува „Бягащият човек” през 1982 година под псевдонима Ричард Бакман (под същото име излизат и култовите романи „Дългата разходка”, „Гняв”, „Пътна мрежа”, „Проклятието”, „Отмъстителите” и „Огън”).

За разлика от повечето произведения на Кинг, които са издържани в жанра на свръхестествения ужас, „Бягащият човек” се родее с класически антиутопии като „Прекрасният нов свят” на Олдъс Хъксли, „1984” на Джордж Оруел и „451 градуса по Фаренхайт” на Рей Бредбъри.