„Бог: неговият живот и творчество” – както може да се очаква от книга с подобно заглавие – е един от най-смелите експерименти на Жан Д’Ормесон, смесващ жанрове като любовна история, криминален роман, поезия в проза, теологичен трактат и автобиографичен монолог като поток на съзнанието. Привидно фокусирал се върху въпроса за вярата и нейния отпечатък върху човешката личност и етика, авторът ни омайва с всевъзможни истории – за живота на интелектуалци и хора на изкуството като Шатобриан, Ортанс Алар и др. – и успява да ни убеди, че „всичкото и нищото не се различават едно от друго”.

С две думи – добре познатият от предишните му издания на български език „История на Скитника евреин“ и „Докладът на Гавриил“ привиден литературен миш-маш, който, подобно на Борхес, само Д’Ормесон е способен да забърка, така че читателят да си оближе пръстите. Защото вместо да го смазва със смайващата си ерудиция, авторът гарнира всичко това с убийственото си чувство за хумор и самоирония. Какво повече бихме могли да кажем за един роман, посветен на полския синчец, освен че Жан Д’Ормесон страшно се е забавлявал, докато го пише / сготви и кани всички ни да споделим неговото забавление.

Жан Д’Ормесон не се бои да следва призванието си. Философията и литературата стават негова стихия още в младостта му. В книгите му множество различни мотиви се преплитат – исторически реалии, културни архетипи и лични спомени танцуват изящен кадрил. Това че писателят е удостоен с членство във Френската Академия и Почетния легион, списва колонка във в. „Фигаро“ и е един от най-обичаните съвременни френски интелектуалци, се дължи на неспокойния му дух, а не толкова на огромната му начетеност и социалния му статус.

♦  ♦  ♦

Жан Бруно Владимир Франсоа дьо Пол льо Февр д’Ормесон, наричан понякога с умиление от публика и медии просто Жан д’О, е роден на 16 юни 1925 г. в Париж VII. Писател, журналист, редактор, актьор и философ, той е любимият академик на французите и понастоящем граф на Ормесон, каквото и да означава това. Потомък на две стари благороднически фамилии, той прекарва детството си между семейния замък на майка си Сен-Фарго и Атина, Мюнхен, Букурещ и Рио де Жанейро, където баща му е дипломат. От 1950 г. е главен секретар на Международния съвет по философия и хуманитарни науки към ЮНЕСКО, а от септемвир 1992 г. и негов председател. През 1970 г. става директор на в. „Фигаро“, където в продължение на години е постоянен колумнист.