Тази книга трябваше да бъде написана.

Българският народ имаше нужда от тази книга. Имаше нужда да види мястото си във вековете, на континента и в света, да съпреживее мъките и радостите, славата и позора на предците си и през техните очи да надникне в мрака на собствената си душа.
Стефан Цанев

Едва ли има на света друг народ, който така слабо да познава своята история.

Ние имаме големи учени историци, издадени са монументални исторически трудове, но академичният им научен език е безразличен за простосмъртните, а учебниците по история са написани толкова тъпо и скучно, сякаш авторите им са имали едничката цел: да накарат българчетата, още едва проходили, да намразят историята на своя народ – и, за съжаление, тази цел е вече почти постигната.

От друга страна, това незнание се дължи и на многократното пренаписване на историята, нагаждайки я всеки път към интересите на властващата политическа сила, та човек не само ще се обърка, но може и да се побърка... А може би причината е по-отчайваща: старата наша история надвишава сегашното ни жалко самочувствие като народ, сравнението с миналото ни потиска и ние не искаме да си го спомняме?

Баш историците мислят човешкия живот преди всичко във факти. Стефан Цанев го превръща и в състояния и рефлексии. Целта е тези, които идват след нас, да не бъдат отегчени, уморени, дори мисловно умъртвени от Историята. Авторът на Хрониките демонстрира потенциалната естественост на случилото се. Неговите исторически страници са като трохите на Хензел и Гретел – подобно на тяхното завръщане, нашата историческа вгледаност винаги ще си остава по-скоро възможност, а не даденост.

В този ред на мисли подходящ анонс към историческите хроники на Стефан Цанев е:

Уважаеми дами и господа,
Историята продължава.