Има тежки, силни чувства,
които ни изпълват, крещят ни, владеят ни.
Има обаче и такива чувства, които обвиват органите,
съзнанието ни и цялото ни същество с тънък, невидим конец.
Стягат ни бавно, променят ни, движат ни, към невидима посока.
Поезията разплита примката им.
Кара те да дишаш дълбоко.
Стига до всичко, което отричаш, че носиш. Гали го с перото си.
И после просто го пуска на свобода.
Теб също.
Любомира Димов знае как да използва перото си.
Знае, как да носи тази свобода на читателя.
И го прави.
Прави го смело и неосъзнато.
Удря, гали, размества те. Правилно. Обичам думите ѝ.
Свалят ми примката.
Тази книга няма да те направи, друг, читателю.
Тя ще те направи... теб.
Защото, противно на логиката, понякога не прозореца,
а огледалото може да ти покаже свят.
Просто се огледай.
Тук.

Ariadna