Разказите в сборника „Аналоговите диалози“ са писани за и в онези моменти, в които самотата започва да ни пречи. Те са за онзи среднощен час, в който ни досърбяват ръцете да позвъним на най-чудесния човек, когото познаваме, и да го попитаме: „А помниш ли колко беше смешно...“, да му разкажем за „...онзи страхотен филм, който гледах миналата седмица“, да му споделим „най-гениалната мисъл, която ми е хрумвала някога“, и да го попитаме: „Мамка му, не трябваше ли изкуството да те кара да се чувстваш по-добре... или това беше алкохолът?“.

Това именно правят героите в тези истории, поставят въпроси и си дават отговори, невинаги удобни и често цинични, но възможно най-искрени и аналогови в смисъл на човешки.

Това са историите, които сглобяваме сами наум в случаите, в които не сме сигурни „какво щеше да стане, ако бях казал или направил нещо друго“. Те са любовни писма до онези хора, които са ни се сторили специални по разнородни причини в рамките на краткия ни живот и с които неистово ни се говори „поне още веднъж“, ако е възможно. В тази книга Мерилин Иванова събира няколко важни „ако“ и „защото“.