Ново издание на култовия за творчеството на Калин Терзийски роман „Алкохол“ – изповед, която разголва, черен хумор, който може да те умори от смях.

Авторът смесва автобиографичност и фикция, за да говори откровено за живота на едни герой, попаднал обществения и политически ад на днешната действителност. За изпитанията и предизвикателства на това да си човек, да детството и приятелствата, за любовта и брака, за творчеството и копията – пред вас е един роман, обречен на успех.

Аз не завиждам на Калин Терзийски. Не мога да завиждам на  никой, който праща писма от ада. Мога само да уважавам това, което прави, и да се надявам, че ще продължава да го прави, да слиза все по-дълбоко в мината и да вади парчета от най-полезното изкопаемо, за което мога да се сетя – собствената си душа. Прочетох „Алкохол“ за няколко часа, изгълтах я. Погледът ми се движеше по страниците по-бързо от обикновено. Някои карат пияни, аз я четох пиян, без да съм пил нищо. Или почти. Когато стигнах до едни страници, се разплаках. 

В „Алкохол“ има достатъчно страници, които да те накарат да се преобърнеш. Тя е счупена бутилка, която нито може, нито трябва да бъде събирана. Всеки да си намери своето парче стъкло и да реши какво да прави с него. Книгата е една идея по-подредена от „Тропика на рака“ и ако някой търси скандал в нея, ще си го получи. В нея има достатъчно неща, тя е като кофа, както се изразяваше Хък Фин в началото на книгата, когато се оплакваше на Том, че животът в къщата на съдията му е писнал. Просто трябва да се протегнеш и да си вземеш каквото ти харесва. Книгата му е добра без уговорки. Пасков и Терзийски. Те не са добри в локален мащаб, регионален или друга махленска класация. 

Те не са добри само в компанията на по чашка. „Балада за Георг Хеник“, „Германия, мръсна приказка“ и „Алкохол“ съществуват обективно, не като някакви мокри сънища на хора, които са се заканили, че ей сега ще напишат нещо грандиозно и после си лягат под масата. Книгата е безусловна, шут и шамар за една мучаща публика, която живее и говори в условно наклонение. Тоест не живее. К.Т. е артист, защото се вълнува не от образа, който създава, а от това, което прави. Мога да го кажа спокойно, защото не го познавам. Не е и нужно, имам това, което прави най-добре. Не бих написал такава книга, не е моя работа, но това не пречи на К.Т. да израсте на няколко десетки метра в очите ми. Напоследък наблюдавам отдалеч как хора нападат или биват нападани от други хора за това, че са бърза или бавна литература. Със сигурност знам, че „Алкохол“ е литература. Щом съществува толкова лична и силна проза, едновременно унищожителна и самоунищожителна, бутилка, която дими, коктейл „Молотов“ с дуло на „Калашников“, това дава надежда. 

Книгата на К.Т. ще има успех или няма да има, все едно е. Тя е факт. Прилича ми на обявяване на тотална война срещу бесовете. Срещу лошия вкус и липсата на вкус изобщо. Силен концентрат е и когато казах, че ти отвява главата, не бях прав. Не я отвява. Накрая, на дъното, виждаш себе си не какъвто искаш да бъдеш, а какъвто си в най-трудните моменти, които искаш да не си спомняш никога, особено когато ти е добре и не искаш да се връщаш там, откъдето си тръгнал. От ада на първото изречение. Съвсем в началото.

Стефан Иванов

‌