Книгата е първи опит за антропология на самодейните женски колективи в българска градска среда. Целта на автора е да разкрие ролята на културната политика, водена от държавата, по времето на социализма и постсоциализма за съхраняването на културното наследство и приложението му в съвременността.

Чрез богатия емпиричен материал книгата носи информация за един свят, познат на малцина, и има значителна познавателна стойност. Документирането на една културна практика със значение за Пловдив и страната като цяло и на личностите, свързани с тази практика, очертават мястото и значението на традиционната технология на везане в модерността. Паралелно с живота на колективите е проследена и законодателната уредба, чрез която се провежда държавната културна политика, отнасяща се към социалната употреба на художествената дейност.