Джеймс Блекбъри е познат на читателите у нас с двата си криминални трилъра – „За да възкръснеш, трябва да умреш” и „Империята на ангелите”. „Зениците” той написва осем години след излизането от печат на романа „Империята на ангелите” и е всъщност нещо като негово продължение.

Главният герой и в двете произведения е Сид Макнамара. В новата творба на автора той получава оръжие, чиято сила не му е позволено да осъзнае докрай – „Зениците”. Оръжие, което е с възможности да преобразува материята в енергия, и да я съхранява за известно време в този ѝ вид, преди да я върне в естественото ѝ състояние.

Лошите притежават същото това оръжие, само че са наясно с въздействието му върху един жив човешки организъм. И нямат скрупули да го използват брутално. На всичкото отгоре са неоткриваеми.

Романът не е фантастичен, въпреки че от казаното дотук, звучи като такъв. Той дори не се позиционира в периметъра на футурологията, макар че действието в него да се развива на една малка стъпка след днешния ден. Този роман съзнателно не копира и строгия, изчистен стил на криминалния трилър, който авторът така добре познава и владее.

„Зениците” е всичко това едновременно, и в същото време е далеч повече от изброеното дотук. „Зениците” е една добре изпипана художествена измислица, която изглежда изумително реална. Всъщност, най-сложното нещо в литературата. Краят на романа все пак е издържан като в най-добрите трилъри. Непредсказуем, неприемлив, абсурден и на всичкото отгоре… изумително логичен.