В тази книга документалното и художественото вървят редом, на места се отдалечават, на други се доближават, но усещането е за хармоничност, чрез която проследяваме предците ни в света им такъв, какъвто е бил и той не оставя у нас усещане за обикновен прочит, а за споделено изживяване.

Няколко поколения българи спазват своите обичаи, грижат се за домовете и чедата си, обичат, трудят се, пеят, разказват приказки, страхуват се, смеят се, съхраняват се, бранят се, градят селото си. С чешми, дувари, пътища, бостани, кладенци, седенки, събори и традиции.

„За Тъжа. Туй, дето не се запише днес, утре се забравя“ не ни отдалечава от спомена за културата, историята и изкуството от миналото, а ни доближава до създателите на всеки фрагмент от живота им. И тъкмо то, времето, ни среща с наследството – писано в някогашното днес, което да съхраним и да запазим до още по-далечното утре.