Като бях малък, баба ми разказваше приказка за лека нощ. Беше я измислила за мен, понеже обичам животни. Приказката беше една и съща всяка вечер, а сред героите всеки път се появяваше по някой нов, нечуван и невиждан.

„Като се зазорило, семейството слонове - майка слон, татко слон, малкото слонче, баба слон, леля слон и кака слон - тръгнали на разходка из джунглата. Докато вървели по пътя си, срещнали …

… Когато денят почнал да преваля, поспрели изморени и заспали дълбоко.“

Тука беше време да заспивам и аз, а ми се искаше историята да продължи и започнах сам да си продължавам разказа във въображението.

„… Присънило им се, че са някъде далече-далече. Там било съвсем различно от всичко, което били виждали. Имало само едно бяло мече, изправено и загледано в безкрая. То било така вглъбено, че без да искат, потънали в погледа му и там тръгнали на разходка. По пътя си срещнали чудни същества…

… И както си вървели от едно същество на друго, неусетно обиколили целия свят. Денят почнал да преваля, а мечето още си стояло изправено и гледало. Слоновете застанали до него и загледали и те в безкрая, докато се изгубили в него. И както по някога се случва, насън видели себе си, сгушени заедно, спящи сладко-сладко. А мечето прошепнало на малкото слонче: Виждам те.“

Посвещавам „Виждам те“ на детето във всеки. На детето в теб.

История, която само то може да ти разкаже, да изпълни със съдържание и герои. Само детето в теб може да ги назове, докато разлистваш страниците.

А за лека нощ ти пожелавам да ти се присъни един по-добър и по-зелен свят. А като се събудиш, да разбереш, че не е било само сън.

Юлиян Табаков