Константин Илиев нарича събраните в тази книга текстове „субстанции с различна клетъчна структура“. Основният от тях е на тема взаимоотношението между литература и история. В него се проследяват перипетии от сценичния живот на пиесата „Великденско вино“ във връзка с продължаващите вече 140 години спорове за обстоятелствата около гибелта на Васил Левски. Останалите текстове са: статия, посветена на една от станциите по последния път на Апостола, наскоро публикувано интервю, както и пиесата „Великденско вино“.

Защо смятам за нужно излизането на тази книжка? Ако не за друго, то за да бъдат избегнати някои недоразумения. „Великденско вино“, така или иначе, продължава да привлича вниманието на българските театрали. Темата на тази пиеса обаче не е предателството само по себе си. Когато я писах, за пореден път ме занимаваха два вида човешко поведение в крайни, изискващи решение ситуации.

За добро, или може би за зло, съобщението за край на идеологиите се оказа точно толкова преждевременно, колкото и съобщението за край на историята. В действие сега е идеята за така наречения рационален егоизъм. Според това, имащо своите безспорни основания мислене, човекът не е жертвен агнец.

Той е в правото си да съществува заради самия себе си. Да не се пренася в жертва на другите, нито да иска подобна жертва от тях. Как обаче според такъв един нравствен канон следва да се отнасяме към думите на Васил Левски „Аз съм се посветил на отечеството си жертва за освобождението му.“?

Авторът