Хуманистичният патос на трансценденталната антропология се представя като критическо преосмисляне на ковариантните взаимодействия на природата, екзистенцията и битието на човека. Природата векува еволюционно, но и инволюционно, като за нейното устойчиво съществуване човекът не е основен фактор. Той е една от многото компоненти, която донякъде спъва хармоничното възпроизвеждане на природата. Екзистенцията на човека е екстатично зададена от трансценденцията, нищото и смъртта. Тя е своеобразен въртоп, който все още търси езика на своето прояснено присъствие в света, като тягостно се заплита в отчуждението и стремглаво затъва в мълчание. Битието на човека е продукт на продуктивното мислене, което екстремализира своята автономия и мощ, безпрепятствено лети към изкуствения интелект и неизбежно  пропада в света на машините. В него човекът губи просвещенския си апотеоз да бъде сам по себе си цел и се превръща в средство.

Доколкото онтологизиращият, т.е. битийният креативитет на разума не може да бъде удържан, а оставен да действа непосредствено, той поривисто тласка човека към света на машините, книгата предлага в парадигмата на една критическа метафизика рационално-формален и трансцендентално-феноменологичен вариант за изграждане битието на човека, което хармонира с природата, възпрепятства тоталното технизиране и минимализира алиенативните модуси на човека.