„Тъжни тропици" е една от най-значимите книги на френския антрополог и етнолог Клод Леви-Строс.

Когато стане твърде многобройно и въпреки гения на своите мислители, едно общество продължава да съществува само като създава робство. Когато хората започнат да се чувстват натясно в своите географски, обществени и умствени пространства, има опасност да се поддадат на едно просто решение: да откажат човешко свойство на една част от вида. За няколко десетки години останалите ще се чувстват с развързани ръце. След това ще трябва да се пристъпи към ново изключване… Това систематично обезценяване на човека от човека се разпространява и би било твърде лицемерно и безразсъдно да се загърби проблемът с извинението, че той ни засяга само временно… Степента на робството е функция от завършения характер на дадено общество.

Писмеността: тя като че ли улеснява експлоатацията на хората, преди да ги просвети… Ако хипотезата ми е точна, трябва да се приеме, че първичната функция на писменото общуване е да улесни заробването… Безкористното използване на писмеността предвид интелектуални и естетически наслади е вторичен резултат, а дори най-често се свежда до средство, което има за цел да засили, оправдае или прикрие властта… Ако писмеността не е била достатъчна, за да укрепи познанията, тя може би е била необходима, за да утвърди господството… Борбата срещу неграмотността се смесва със засилването на контрола над гражданиme от страна на властта. Защото всички трябва да умеят да четат, за да може тя да каже: „Всеки е длъжен да познава закона.“

Това приключение, започнало с въодушевление, оставяше в мен някакво чувство за празнота… Бях пожелал да стигна до крайната точка на дивачеството. Не трябваше ли да се чувствам напълно удовлетворен сред тези прелестни индианци, които никой преди мене не беше виждал и които може би никой след мене нямаше да види? В края на едно ентусиазиращо пътуване най-сетне бях намерил моите първобитни хора. Уви, те се оказаха твърде първобитни… Те бяха пред мен, готови да ми разкажат за своите обичаи и вярвания, а аз не знаех езика им. Те бяха толкова близко до мене, колкото е образът в огледалото, можех да ги докосна, но не и да ги разбера. Бях едновременно възнаграден и наказан. Нима лично аз и професията ми не бяхме виновни за moва, вярвайки, че хората не са винаги хора? Че някои заслужават повече интерес и внимание, защото цветът на кожата и обичаите им ни учудват?

Пътуването? Дали то не бе изследване по-скоро на пустините на моята памет, а не на тези, които ме заобикаляха?

За човека на действието няма един абсолютен край, в който да намери едновременно награда и покой.

Клод Леви-Строс