Свилен Блажев е български художник. Роден е на 27 септември 1953 г. Завършва стенопис в Националната художествена академия. Има над 25 самостоятелни изложби в България и чужбина. Носител е на осем награди за живопис и рисунка, сред които и Националната награда за живопис „Владимир Димитров – Майстора“ (2013).

ИМПЕРАТОР НА МАТЕРИЯТА И ДУХА

Из „Избрани творби 1984-2013. Свилен Блажев“

„Беше преди двайсетина години... Стоях в галерия „Ромфея“ и дълго гледах една пясъчна картина на неизвестен тогава за мене художник. В картината беше нарисувано чувство със синтетичния език на природата. Фактурата ѝ, композицията, вътрешният ритъм на цвета, втъкан в органичността на цялото, ми харесаха толкова, че не издържах, взех името на художника, скочих в колата и потеглих за Кюстендил. Исках да видя този художник, да го пипна, да вляза в ателието му и усетя атмосферата, да се докосна до предметите и картините му.

Така за първи път се срещнах със Свилен Блажев – Черното злато – както по-късно разбрах, че го наричат. И още тогава си помислих, че когато създава човеците, Господ бележи някои от тях и им вдъхва от своята божествена енергия.

Попаднах в Свилен-Блажевата орбита и усетих, че съм приласкана от тази божествена светлина, която пада върху мен от излъчването на картините му, и от неговата естествена обикновеност и сила на духа. Нямам съмнение, че Свилен е човек, белязан от Господ! Нещо повече, Господ го държи за ръката и я пуска само, когато двамата си пият ракията. И ненатрапчиво му подсказва, че и най-бедните материали могат да участват в творбите му, като го насочва към пясък, кирпич, пепел, въглища, парченца от разрушен храм... Всичко това, осмислено от божествената енергия, се превръща в картина и тя няма как да не ме очарова.

Живописта му се извисява в душата ми и се слива с нея. Тогава всичко ми става ясно: успехът на Свилен идва от истината – открита, простичка, недостъпна за имитация и лъжа, от пламенната му всеотдайност към изкуството, от моженето му и от естествеността му. Няма съмнение, че Свилен-Блажевата живопис се ражда от срещите в живота, но и винаги е подвластна на природата и българската традиция. Той е един от малцината, които я познават, правилно я разчита и никога не я имитира, а винаги търси духовните й, а не формалистични послания.

В платната си, освен топлотата на субективния свят, художникът мери сили с обективния свят и сблъсъците, които са същинската проверка на действителността, на таланта му и на онази магия, наречена Свилен-Блажева. Стилът му, наложен във времето, го прави разпознаваем, обичан, харесван... Затова не се изненадвам, че той успя да се превърне в същински учител за младите художници. Случвало ми се е да се объркам в галерия и картина на друг художник на пръв поглед да объркам със самия Свилен Блажев, поради имитацията на стила му. Но такива неща се случват и е нормално да се случват, въпреки че разликата е очевадна, защото едно е да си целунат от Бога, а друго е да си последовател на целунатия.

Най-голямата привилегия на Свилен Блажев за мен остава стремежът му с цялото си същество да връща собственото си вече изкуство към Бога. Прави го като реверанс към всевластната Му сила и за всичко, което Той му е дал. Това, струва ми се, е и жест към ракийката, която прави невидимата им връзка още по-силна.

С изостреното си чувство на творец Свилен успява в картините си да улови (може само с една разорана охра) не само силата на природата, но и онова, обикновеното, истинското, с неговите най-важни и висши същности – като във всяко свое платно налага закономерностите на необходимостите (виж цикъла „Бъдници“ и картините „Хлябът“ – I и II). Те се отличават със силната си материя, която Свилен успява да превърне в дух, във виталност. Изумителната му способност съвместява тези извечни материи (слама, олово, пръст...) и ги възвисява.

Свилен Блажев работи с изключително майсторство и в монохромията, и в големите контрасти. Мощната фактура на всяка негова творба е продиктувана от дълбоката вътрешна структура, а цветът ѝ е органично присъщ.

Прави ми впечатление, че в последните си картини Свилен става все по-минималистичен. И това е всъщност стремежът му към синтез на чувствата и на формата (виж картината му „…до другата трева, довиждане и всичко...“, посветена на Георги Божилов-Слона). Това е и причината сърцето ми да се стреми към този изумителен художник. Защото той не само владее и извисява таланта си, но умее с еднакво чувство да посвети цялото си време на рисуване и размисъл, както и да подбере удивителни човешки внушения за утеха, за вяра, за приятелство...

Бъди благословен, Свика, и моля те, пази Божественото в себе си!“ 

Изданието е двуезично под съставителството на Филип Попов. Преводът на английски език е дело на Богдан Русев.