Във времето текстовете на П. Ю. Тодоров най-често са изглеждали ненавременни. В годините, когато са били създавани, за тях като че ли е било още рано.

През периода на 20-те и 30-те пък оставят впечатлението за вече закъснели или дори за излезли от историческия коловоз. След 1944 г., в провъзгласеното като „най-оптимистично" време за всички времена, те се оказват прекалено песимистични. С все по-нарастващия песимизъм към социалистическия оптимизъм от края на 60-те, драмите му започват плахо да се завръщат по сцените и в читанките, но остават все така зачудващи с изпразнения от борческото си съдържание, зелен и спокоен Балкан, с липсата на бунтовни страсти и с лишената от героична епопея на труда вечна българска земя.

От бурните 90-те насетне „тихият“ и самовглъбен Петко Тодоров също продължава да се чувства неуютно - както в „пазарната ниша“ на изкуството, така и върху неконвенционалния тепих на разгорелите се естетически борби. Но трябва да се надяваме това наследство да се преоткрие по своему и някак самобитно в идващите години.

Храня и надеждата, че предложените в това изследване анализи на художествения свят на Петко Тодоров биха могли да раздвижат въображението на нашите режисьори, сценографи и актьори за едно по-активно и успешно съвременно сценично пресъздаване на неговите драми, с помощта и на много по-бога- тия вече инструментариум от средства на настоящия ни театър.

Проф. Ромео Попилиев