Три странни "романа" се събират в едно книжно тяло, за да разкажат история, която преминава от първата във втората част и намира естественото си разрешение в третата.

На пръв поглед всичко е съвсем обикновено и просто една жена разказва приказка за агонията на любовта си. "Черната жена и Стрелеца" е не толкова книга, колкото мъчително състояние на духа. Там има всичко - чувство за вина, разкаяние, колебания, страхове, изневери, помисли - всичко, с което ни сблъсква любовта. А тя (любовта) е само два вида - истинска и умираща. Героинята не познава истинската, но умиращата я следва навсякъде. "Черната жена и Стрелеца" е мозайка, ако се подреди правилно, ще се получи един измамен образ - на любовта, която всички търсим, и която съществува само в представите ни. Само там.

"Скука" е книга наситена с действие. Две убийства привличат вниманието на героинята. Едното е със стогодишна давност, другото е съвременно. Еднаквото е, че и двете са безсмислено жестоки. Жертвите са жени, но не това е важното. Безразличието към човешкия живот, неуважението към вида, отблъскващите собственически щения - това е акцентът в книгата. Тя се казва "Скука" и с нея няма да можете да скучаете.

В "Мрежата" се е уловило поредното насекомо. Мрежата с интерес наблюдава опитите му да се измъкне, да се освободи, да живее. Мрежата е спокойна. Тя е сигурна. Никой не се измъква. По нея висят телата на стотици хиляди насекоми. Сухи и абсолютно ненужни. Те всички са жертви... на себе си. Мрежата е тази, която им дава възможност да си измислят и сътворят свят, да сътворят себе си, да сътворят околните.

Това не е фантастика. Това е реалността. "Мрежата" е книга за ужаса, към който се привързваме доброволно.

„Нищо чудно, че през последните години Мария Станкова спечели доста награди точно със своя опит в пространството на драматургията и киносценария. С нея на читателя рядко е скучно, дори когато книгата й се казва „Скука“.“ 

Милена Кирова

„Жена. ЖЕна. ЖЕНа. ЖЕНА. Една и съща дума – всеки път звучи еднакво, но и различно. Нов нюанс, нов тон, нов език. Много езици. Омайва ни, изненадва ни, дразни ни, липсва ни, търси ни. Това е и думата, която е съсредоточието на паяжината от думи, които с вещ усет е изплела авторката. Всяка нова дума, всеки нов образ чудесно допълват хипертекстуалността на този свят, който е някъде между земята и небето, несигурен, защото всеки миг може да бъде разрушен, но също така и лек, готов да се откъсне и полети. Ще успее ли да полети или ще падне, разкъсана, обругана, изоставена, погребана.“

Огнян Стателов

„Тя е едно от вече утвърдените имена в съвременната българска литература. Различна, различима. Стилът й не може да се сбърка с този на никой друг от съвременниците ѝ – очарователен, рязък, категоричен. Погледът й върху живота и човека като главно действащо лице в него е неподражаем – изненадващ, парадоксален, дързък.

Тя е Мария Станкова. Прозата ѝ e отличаваща и запомняща се. Защото има свой ритъм, своя образност, свой ред, своя логика. Свои истории. И свои герои. Свой въпрос. И свой отговор. Свой стил. И своя художествена философия. 

Но най-важното – това е par excellence литература. Парадоксално е, че стигнахме до положение, в което от литературата да искаме литература, но е факт! Мария Станкова успява да направи от т.нар. живот 100 %-това литература. Тя разказва истории, през които животът може да се види като роман. Като малък роман. Защото той всъщност наистина е такъв, а Мария Станкова е добър разказвач на романа живот.“

Биляна Борисова