Дванайсет хиляди години никой не ни е търсил. После включихме радиото.

Д-р Никола Арден е физик, който вече не вярва в големите открития. Работил е там, където се правят, и знае каква е цената им. Затова, когато стар колега му праща запис на шум от дълбокия космос и го моли просто да го погледне, той го отваря от учтивост. Шумът не е шум. В него има ред. Има повторение. Има граматика. Същият ред стои издълбан върху камъни, пръснати по четири континента - камъни, за които археолозите спорят от век. Никой не е забелязал, че не са отделни находки. Че са страници. Че са номерирани. И че осмата липсва. Арден не е първият, стигнал дотук. Един човек го е направил преди дванайсет години и е бил заличен толкова щателно, че днес дори бившите му студенти се затрудняват да си спомнят името му. Организацията, която го е направила, е по-стара от повечето държави и има едно-единствено правило: завесата остава спусната. Срещу нея Арден има археолог, бивш разузнавач, радиоастроном и една машина, която разпознава шарки. Сигналът чака търпеливо дванайсет хиляди години. Спира шест минути след като го прочитат.

Виктор Кейн пише за онова тясно, неспокойно пространство, където документираното свършва и започват въпросите, които никой не обича да задава на глас. Обикаля места, за които пътеводителите мълчат, и си води бележки за онова, което не пасва на официалните обяснения. Настоява, че книгите му са художествена измислица. Настоява го може би малко по-често, отколкото е необходимо.