По неизвестни причини Рикардо Молинари понастоящем е малко позант в Европа и САЩ. Въпреки многобройните си награди той почти не е превеждан на нито един от големите европейски езици, няма нито една негова самостоятелна книга и единственото по-скорошно издание на поезията му в Европа е антологията „Утринни светове (1927-1991)“ от 2003. Сред възможните прични е, че той страни от общественото внимание. Някои познавачи на латиноамериканската литература като Джон Майкъл Коен нареждат Молинари  редом с перуанеца Сесар Вайехо и чилиеца Пабло Неруда като най-значими поети на Новия свят през XX век.

„По своята природа и по същността си поезията е най-непреходният литературен род и навярно по тази причина тя е многозначно обвързана с времето. Нейното разглеждане е по необходимост процес и именно поетът изгражда стихотворението, тръгвайки от езиковия знак. Мимолетността се оказва един-единствен миг въплътен в лириката. Времето може да се почувства – то е субективно усещане, което няма как да се види или докосне; неговата протяжност е зависима на първо място от съзнанието.

В лириката на Молинари се появяват добре очертани насоките, минаващи като нишки през цялото му творчество: 1) красивата творба (естетическото въздействие) и онова, което сияе и блести; 2) деянието на едно отчаяно същество, изпълнено с отказ от света на материята, за да остане с този на поезията; 3) тенденцията да се стилизира народното в изящни и леки песни.

Молинари се проявява като поет с изключително рядка чувствителност, който съумява да изрази посредством метафизически понятия проблемите на съвременния човек, оказал се затворен в своята самота; поезията за него става не просто търсене на изгубената вътрешна пълнота на човека, а издирване на самото време. Затова твърдим, че е типичен поет за двайсетото столетие, макар и да изпитва по-силно влиянието на свите предшественици, отколкото това на съвременниците си.“

Проф. Ектор Данте Чинкота