„Главното значение на цар Самуила в нашата история се заключава не само в това, че той отстоявал независимостта на българите и продължил съществуването на българската държава още близо половина век, но още и в това, че в тия 45 години, през които той ръководил съдбините на българския народ, сполучил чрез своята многогодишна и упорита борба с Василия II да възпита и развие своя народ в духа на свободата, като се противопоставил на чуждото разрушаващо влияние, и да вдъхне в него силна омраза към безпощадната и жестока завоевателка на България – Византия, към всичко византийско – една заслуга, на която не малко се дължи несъмнено запазването народността на българския народ през времето на тежкото византийско владичество.“

Васил Златарски

Димитър Талев е писателят, когото и читатели, и критика единодушно свързват с Вазовите традиции, Димитър Талев е творецът, за когото е станало общо място твърдението, че е приемник на „патриарха“ на българската литература – приемник и на пламенното му родолюбиое, и на повествувателните му традиции.

И Вазов, и Талев създават романи, които са определяни като „национална епопея“, „историческа хроника“, „енциклопедия на народния живот“. Няма критик, писал за Талев, който да не е сравнявал класическата му четирилогия с Вазовия шедьовър „Под игото“, още повече че Талевите книги са разказ за останалата „под игото“ Македония, при това разказ, съсредоточен също като Вазовия около „пиянството“ на един народ и „пробуждането“ след кървавия погром.‌