Както в „Бурята“ ни се привижда лебедовата песен и изповедта на Шекспир, така и за Милтъновия „Самсон“ – като че ли с още по-голямо основание – мислим като за прощално откровение. Разликата между двата автопортрета е в това, че докато Шекспир влага в Просперо нещо от себе си като поет-драматург, ваятел на сънища, Милтън се самопроектира в библейския герой като богоизбран борец за правдините на своя народ.

Републиканецът Джон Милтън е победен от враговете роялисти, но в последните години на живота си, ослепял, обезправен и отхвърлен, той ще напише гениалните си поеми, в които ще възтържествува за вечни времена и над противниците си, и над своята участ. Последният героичен подвиг на поета е самсоновски по своето величие, но гибелта му е отменена от безсмъртието на неговото богодарено оръжие – словото.