В тази поезия няма резки движения, шумни падания, гръм от тапа на шампанско или проповеди. Тази поезия е проницателна неосъзнатост. Цвета Михайлова ту се материализира сред софийските тротоари и трамваи, ту се изпарява като водна молекула върху още топлия котлон. Сдъвква думите като ядки, после ги залепя като дъвка върху случайна пейка в парка. Харесвам това тихо говорене, това влизане на пръсти в стъклената витрина на човешката душа. И ако нещо все пак се счупи, родените да се влюбват в парчета ще го съберат.

Димана Йорданова

„Самоопределения“ на Цвета Михайлова е разпад на света до тъга и на тъгата до свят. Тиха, почти безшумна, като град под вода, тази поезия ни разпознава и приветства в своята най-вътрешна стая тесеракт, където за безброен път се завръщат светлинните рефлексии на миналото, огряват всички наши азове и се утаяват в междините, в които сме се очаквали. Причинете си нежността ѝ.

Георги Гаврилов