Николай Хайтов пръв в българската драматургия, ясно и вълнуващо изрази тревогата си от откъсването на човека от неговата кърмилница - природата. Той я показа не само като естествената среда за труда и радостите от труда за човека, но и като мерило за неговата нравственост.

Това беше нов и ясен глас, който предупреждаваше, че трудът не може да бъде плодоносен, ако не е творчески, ако не носи радостно опиянение, ако не изразява свободната воля на човека. И това прозвуча в рязък контраст с бездушното бюрократство, с чиновничеството, със статистиката, която придобива по-голямо значение от живия човек.