В тези произведения, писани през различни години, Любен Дилов представя възгледите си за удобните богове, които човечеството си създава. Колкото и да са страшни, основната им задача е да правят греховете човешки още по-сладки. Както и за този времеви парадокс, непровидян от Айнщайн, че дори и да разполагаш със собствена машина на времето, времето за любов никога не стига.

„Незавършеният роман на една студентка“ още с излизането си става една от любимите книги на студентите, а „Зеленото ухо“ е преведена на повече от 15 езика и включена в девет различни антологии на съвременната световна фантастика.

♦  ♦  ♦

Любен Дилов (25.XII.1927–10.VI.2008) е определян от писателите Аркадий Стругацки, Станислав Лем и Фредерик Пол като „един от десетте най-ярки представители на философската научна фантастика“. Автор е на повече от 40 романа и сборници с повести и разкази, преведени на основните европейски езици, на японски и на китайски, в общ тираж от над 3,5 милиона екземпляра. Носител е на множество национални и европейски награди, сред които „Еурокон“ (1976) за романа „Пътят на Икар“. Тънката ирония и често парадоксалният му социален критицизъм дават основание на мнозина да отбелязват, че фантастичният жанр е просто находчив опит Дилов да маскира истинските си прозрения за обществото в България по времето на комунизма. Той е от малцината български писатели, които непосредствено след 10 ноември 1989 г. изваждат няколко от т.нар. „ръкописи в чекмедже“ – трудове, за които е смятал, че е невъзможно да бъдат издадени по време на режима.