Ким Тхуи е дъщеря на онези „корабни хора”, които напускат ада на родния си Виетнам, за да се приютят в страна, която би пожелала да ги приеме, в случая Квебек. Потокът на живота я води от прекрасната къща в Сайгон, откъдето заможното й семейство е прогонено от настанилите се северновиетнамци, през вонящия малайзийски бежански лагер до гостоприемното убежище в северноамериканската страна. Потокът на мисълта й се излива в кратки глави, като началото на всяка подхваща края на предишната. Хората, които среща по пътя си, ситуациите, в които изпада, и трагични, и смешни, и нелепи, и разтърсващи, семейството й с многобройните лели и чичовци, кой от кой по-колоритен, мъжете в живота й, синовете й, единият от които е аутист, огромната майчина любов, обичта към родната страна, където са й пели люлчини песни, благодарността към приелата я страна, която „престава да е географско място и се превръща в люлчина песен” – всичко това е описано с топлина, усет за детайла и фино чувство за хумор, за да се роди един текст, изпълнен с драма и поезия.