За да не забравя никога нищо, катерицата беше забола малки бележки по стените на къщата си. На една от тези бележки пишеше: „Букови ядки“. Катерицата често препрочиташе тази бележка. И винаги си казваше: „Ами да, букови ядки. Добре, че се сетих“, обръщаше се, отиваше до шкафа и след малко сядаше пред чиния със задушени или сладки букови ядки.

На друга бележка пишеше: „Мравката“.
Щом катерицата попаднеше на тази бележка, кимваше и се замисляше: „И това е вярно, трябва пак да се видя с мравката“. Спускаше се по стъблото на бука, тръгваше към къщата на мравката и още отдалече викаше: „Мравке, Мравке!“. Не след дълго двете седяха в тревата на брега на реката и си говореха за неща, които никога не се забравят и същевременно никога не се запомнят. Най-често седяха с часове.

На трета бележка пишеше: „Да се радвам“.
„Мда“, мислеше катерицата, когато четеше тази бележка. И се опитваше да се радва, доколкото можеше. Само дето не й се получаваше лесно, освен ако не беше поначало в добро настроение. Веднъж мравката й беше обяснила какво трябва да прави, обаче това беше дълга и сложна история, която катерицата така и не разбра.

Големият нидерландски разказвач Тон Телехен и неговите истории за празниците и празненствата - за онова, което превръща празника в нещо, което да поискаш да запазиш в малките кутийки на паметта си и периодично да го вадиш, за да видиш как оживява пред теб.