Целта на тази монография е да разшири и задълбочи философско-психологическите аспекти в тълкуването на Димитър-Димовите романи от перспективата на психоанализата, дълбинната психология и екзистенциализма. Тези аспекти са закодирани в членението на предлаганата книга на три части.

Първата част, под надслов „Димитър Димов и българският литературен канон“, ситуира творчеството на автора във и извън канона на българската литература и изследва опозицията родно – чуждо в романите му, като приема метафората „навътре към чуждото“ за рецептивна стратегия.

Втората част („Димитър Димов – създател на новаторски образи“) е посветена на психологизма в творчеството на Димов, прочетен през архетипите на колективното несъзнавано. Тук читателят ще открие подробни анализи на архетипното в хронотопите и в образите на трите издадени Димови романа, както и в незавършения му „Роман без заглавие“.

Третата част, озаглавена „Димитър Димов в светлината на екзистенциализма“, разглежда пристрастието на писателя към решаващите за философията на екзистенциализма гранични ситуации на съществуването, като съзнание и (само)осъзнаване на индивида, алиенация, любов, смърт, загуба на смисъла.

Чуждото в творчеството на Димов е базисно за наративната му стратегия. То е структурообразуващо за неговите творби, а не външно и формално, както в повечето случаи е било възприемано (вж. напр. Георгиев 1974; в по-ново време Балевски 2003 и т.н.). На чуждото се крепят и фабулата, и образите, и разказваческата гледна точка. Без да се включва в опозиция с родно/българско, то е пряк подстъп към най-значимите философско-психологически търсения на автора.
Из Глава втора: "Навътре към чуждото – стратегията на едно творчество"