Във въображаем тропически град внезапно се появяват 32 странни деца на възраст между 9 и 13 години. Със своето агресивно поведение те изваждат двестахилядния Сан Кристобал от летаргията на рутинното му съществуване. Децата нямат ясен лидер, говорят на непознат език, стават все по-дръзки, а след кървав сблъсък мистериозно изчезват. Започват да изчезват обаче и деца от добри семейства в града… Историята се заплита с нарастващо напрежение, за да завърши със стряскаща развръзка.

Би ли могъл да не е така опустошителен сблъсъкът между града и малките нашественици, между цивилизования свят и другия – различен и непознат? Действително ли у децата жестокостта съществува естествено, както твърди авторът, който не вярва в мита за детската невинност? Какво не съумява да даде Сан Кристобал на чуждите и своите деца? И дали тези „други“ деца не посяват семената на различен ред, на нова, смътно зараждаща се цивилизация?

От време на време се появява някой писател, който не се ограничава да регистрира нещата, а създава нова реалност, способна да хвърли светлина върху най-тъмните ни мисли. Кафка прави това. Бруно Шулц го прави. А сега и Андрес Барба.

Едмънд Уайт

„Рядка метафизична интелигентност, едновременно прецизна и екстравагантна, омекотена от човешка нежност.“

Айриш Таймс