Най-мъдрият роман на лошото момче на съвременната ни литература.

„Разкажи ми“ има потенциала да се превърне в най-продаваната книга на носителя на Европейската награда за литература за 2011 г., своеобразен връх в творчеството му и най-мъдрата му творба, въпреки крайностите, в които и за които проговаря.

Последната книга на Терзийски е за наратива, който е единственият път за спасение на духовното, за споделянето и разказването, които придават истинското величие на обикновените (поне на пръв поглед) човешки животи. А кое е най-важното условие да се спасим? Да не губим вяра в търсенето на истината и добротата, които дават смисъл на всичко – и на радостта, и на скръбта.

Този роман всъщност е едно дълго пътешествие из полетата на литературата. А тези полета не са с точно определен обем и правилно разположени в посоките и времето. Литературата не е механика, нито физика. При нея писателят отделя и дава себе си на думите, подреждайки ги в нещо, което е от полза - бих казала, повече дори от насъщния. Така ме е учил Калин Терзийски, докато вървяхме из тези диви и често непрогледни и буренясали полета. Нашият живот не е като този на Ван Гог или на Достоевски. Но в нашите животи има много за разказване и споделяне; те са не по-малко велики. Защото са истински. Кайо ни учи как да пишем - така, все едно друго няма; така, както ходим или дишаме. С честно и смело сърце през мъгливите полета на нашите възприятия. Честно, да; дори не толкова майсторски, колкото честно. Неделими от тази лудница живота. - Диана Маркова

„Разкажи ми“ е книга обобщение - видимо важна за Калин Терзийски, а най-вероятно и за кръга на почитателите му. Тя обаче, мисля си, може да се окаже и книга предизвикателство - за читателите извън този кръг. Роман за писането - там наистина има много за писането и писателите, но още повече има за живота в писането, за самия живот. Търсеща, изтерзана, мислеща в крайности, но и - помъдряла книга.

Прецежда болното и здравото у нас през една болнична решетка. Смесва ги и ги разделя, и пак ги събира - и убеждава, с широко отворен поглед, в липсата на ясни граници. И в наличието на смисъл. Да, разбира се, има ги суетата, славата, зависимостите, слабостите, провалите. Но няма страшно, докато трае... човечността. Влюбвайте се и пропадайте - в писането, в мисленето, в живота. Не ставайте обаче жертва на решетката, която сами поставяте между себе си и света, между себе си и себе си. Така че "Разкажи ми" е книга за краха на предубежденията. Рядко универсална - защото просто отваря едно пулсиращо-мислещо съзнание, заредено с експлозивен трепет. Съзнание, което влече отвъд привидностите и стереотипите, което е жертва на собствената си стабилност, за да отведе към голямото утешение, че всичко в човешката душа е помиримо, че спасение има, стига да не изгубим сетивата си за благородството и смисъла. А успеем ли да се уловим за тях - потича истинският, нашият живот, животът със спокойно отворени очи. - Елка Димитрова

(Откъс)

– Та ти казвам, Диди, човек иска да напише разни неща още преди да се е научил да пише. Това...

Нали разбираш, казвам човек, а имам предвид себе си. Винаги правя така. Май всички хора, като кажат „човекът това, човекът онова“, имат предвид себе си. Че какво друго?

– Точно това щях да ти кажа – засмива се Диди и поклаща утайката на някакво малко кафенце в пластмасова чашка. – Все говориш за хората, а имаш предвид само себе си.

– Та кой познава хората толкова, че да каже какво искат и какво харесват по принцип? Тия обобщения са само защото възпитанието ни и образованието ни пречат да казваме Аз. Някак по-сериозно звучи, като кажеш „Човекът обича сладолед!“ – нали така? Или „хората обичат сладолед!“. По-внушително е някак си. Всички лъжци и демагози – пък и ние заедно с тях – говорят за хората и за човека. А това е защото ни е забранено да казваме Аз. Нали се сещаш – даже в училище – да използваш „аз“ в изреченията, когато пишеш съчинение, се смяташе за нещо... хм, за нещо грозно и неправилно.

– Хаха, тоя пример със сладоледа! Човекът обича сладолед! Така де, разбрах какво искаш да кажеш.

– И аз се опитвам да се измъкна от това вечно повтаряне на Човекът това, Човекът онова – и да казвам Аз това и Аз онова. И като разказвам – да разказвам без никакви угризения само и единствено за своите преживявания за света. Защото само те наистина са ми познати... но ми е трудно!

Усещам се несигурен...струва ми се прекалено лековато! Казвам си – та кого го интересува какво Аз съм открил, какво Аз харесвам и каква е истината според Мен?

Като се облегнеш на фалшивите, но достолепни обобщения, че Хората по принцип обичат Светлината или че Хората по принцип са зли, или че Хората по принцип са добри – думите ти придобиват тежест. Да, Диди – отучиха ни от Аз! И то не напоследък. Така е от хиляди години...