Защо „РАНА“? Защото раната оставя белег? Защото исках мое хайку да остави драскотина. И още: защото раната е  нещо осезаемо, боли, носиш го в себе си, после отминава и не съвсем, оставя спомен. Какво казва детето: „този белег е когато паднах с колелото.“ Не е същото, раната е друга, болката е друга. Боли и има ли лек? Природата! ТЯ, която е преди нас. И светлината, която дишаме... И въздишката – като поезия. Като хайку, като миг и явление, като съчетание на покоя с движението. Като мирис на сезоните. И моето хайку, като „един звук, един дъх“. Поетичната енергия на хайку.

После идва сенрю в моята нова книга – едно излияние, самотността на преживяването ми, на авторската ми психология. На всичко що е състоянието на човека. А защо не са отделно хайку от сенрю в една своя си последователност? Пролет, Лято, Есен, Зима, Нова година? Не, не защото следват мое настроение, вътрешен изблик. Защото в тази „обърканост“ хайку излиза „самò“ и е спонтанно, одухотворено. Нали и в мен не са се родили по ред?!

Не махай бодлите

на розата – подари

ми и болката!